Обичам си фирмата, но не мога да работя с този шеф

Вчера една колежка ми изпрати линк към една статия в блога на Кариери.бг: Служителите напускат мениджъри, а не компании. Понеже следя редовно този блог, най-вероятно съм я видял и съм я подминал поради твърде тривиалното заглавие. Не случайно част от коментарите гласят: „Браво! Открихте топлата вода!“

Интересното е, че все пак темата се оказа интересна за много хора и под статията се появиха доста коментари, при това много емоционални. Това ме накара да я прочета отново и да поразсъждавам над нея.

Основната новина е, че някъде на запад било проведено някакво проучване, в резултат на което било установено, че много хора си харесвали фирмите, в които работят, но причината да напуснат била неразбирателство с шефовете. В онова изследване не са интервюирали българи, но не е трудно да се досетим, че много голяма част от нас ще се съгласят с това твърдение. В крайна сметка, има ли българин, който да си обича шефа? Нали всички шефове са глупаци, парашутисти и шуро-баджанаци и единствения смисъл на тяхното съществуване е те „да взимат едни кинти“, а ние да ги мразим и тайно да ги псуваме под сурдинка!

Тук има едно голямо неразбиране. Българинът има фирмата за някакво абстрактно понятие – нещо като Партията – майка и кърмилница в недалечното минало. Истината е, че фирмата се състои от конкретни хора, а нейната политика и решенията за конкретни действия се вземат от съвсем конкретни личности, които могат да бъдат назовани поименно. Така че, щом някой е назначил някого за шеф, то това е направено с цел утвърждаване на фирмената политика. Ако твоят шеф е тъп и некадърен или пък постоянно те тормози, значи всички нагоре по управленската верига са некадърни. Как можеш тогава да харесваш такава фирма?

Проблемът е, че ние нямаме ясна представа за трудовите отношения и живеем с разни илюзии и заблуждения. И това е естествено, като се има предвид, че у нас самият капитализъм е все още твърде млад и твърде грозен, а нашите родители са бачкали търпеливо по 40 години в едно и също предприятие, защото такава е била повелята на Партията и нямат качествен опит, от който да се поучим, защото трудът се продава както всяка друга стока, а у нас такъв пазар не е имало. (Спорен е въпросът доколко го има сега.)

Младите хора днес се интересуват само от материалните облаги. Когато кандидатстват за работа, единственият фактор да изберат една или друга оферта са заплатата и социалните придобивки. Едва по-късно осъзнават, че има хора – колеги и шефове – с които не могат да се погодят и сработят и това се превръща в причина за напускане. Затова в цитираното изследване няма нищо изненадващо. Всъщност, изненадващото е може би това, че и на запад хората избират работата си заради парите, а напускат заради шефовете. А ние си мислим, че сме уникални…

Решението е просто. За да си щастлив, трябва да намериш тази работа, която ти предлага не само добро възнаграждение, а и добра компания – хора, с които да ти бъде приятно да работиш. Това, разбира се, никак не е лесно за изпълнение, особено ако единствената ти възможност да опознаеш бъдещите си шефове е само по време на интервюто, но проблемът е в това, че има много хора, които дори не се сещат за това. Мисълта „аз за тези пари съм готов и на *** да ме въртят“ е дълбоко погрешна. Много скоро тези, които са приели тази игра, разбират, че никакви пари не могат да оправдаят унижението и тормоза, на който са подлагани. И тогава упражнението с търсенето на нова работа се повтаря, но травмите, останали в душата, са неизлечими.

Прочетете статията и особено коментарите. Ще се радвам да видя и вашето мнение тук.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net: [wp:svejo-net]

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.