Как да наградиш подчинен – с пари в брой или с подарък?

С този проблем съм се сблъсквал не един път и доста съм умувал над него. Наскоро попаднах на един пост в блога Predictably Irrational и реших да споделя мислите си публично. Вече съм писал по темата за парите като мотивационен фактор в блога PM Stories (на английски), но този път мисля, че проблемът е повече въпрос на култура (индивидуална и национална), отколкото управленски и затова публикувах моите съображения в моя личен блог на английски Stop and Think! Прочетете ги там, а после можем да коментираме и тук.

RSS feed Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

You may also like...

4 коментара

  1. erothy каза:

    Както е отбелязано вече (и аз се съгласявам), разковничето е в индивидуалните особености на човека, който ще награждаваме. Някои биха предпочели пари, а други – конкретен подарък. Искам само да отбележа, че според мен парите са изцяло хигиенен фактор до това равнище, в което размера на получаваното възнаграждение е в състояние да задоволи личните им нужди – не говоря само за храна, наем, сметки, облекло и т.н., а и за социални нужди – според човека – ходене на театър/кино всяка седмица; ходене по кръчми (смешно е, но доста хора общуват социално по този начин и е по-добре така, отколкото в интернет, лично мнение), ходене за риба, на басейни, купуване на книги и т.н. В момента, в който тази граница се прекрачи, парите престават да са само хигиенен фактор и започват да играят роля в мотивацията – в зависимост дали са важни за нас или не (горницата над социалния минимум), се проявяват т.нар. ефект на дохода или ефекта на заместването. Така че разберете какво е важно за самия човек и така решете в какъв вид да е бонуса – в пари или в натура.
    Та… малко се отплеснах, но искам да обърна внимание на нещо по-важно от това да се решим какъв да е бонуса за служителите/подчинените. По-важно е, след като евентуално сме взели решение за вида, да се решим и тържествено да обещаем пред себе си, че това няма да е инцидентно. Винаги ще награждаваме служителите за старанието им, за усилията и за постигнатите върхови резултати.
    Като за финал мога да предложа един мой скромен материал по въпроса – http://erothy.blogspot.com/2008/04/31.html
    Поздрави!

  2. Майк Рам каза:

    Erothy, както винаги се включваш с много уместен коментар! Но аз имам една забележка по отношение на парите като хигиенен фактор.

    Ти казваш, че парите са хигиенен фактор, доколкото покриват личните нужди на човека, включително и социалните. Това е така, но аз твърдя, че при много хора (особено в България), с покачването на възнаграждението се покачват и нуждите и парите си остават фактор от същото значение. В крайна сметка, много хора никога не порастват по-нагоре по йерархията на Маслоу, а си остават на най-ниското ниво, защото личните им нужди се повишават (в съзнанието им поне).

    Пример:
    1) Получаваш 500 лева заплата. Определяш нуждите си като наем, храна и сметки за ток и парно.
    2) Получаваш 1000 лева заплата. Към нуждите ти влизат по-нови дрехи и кола.
    3) Получаваш 2000 лева. Добавяш нуждите от почивка в Турция, екскурзия до Виена, покупка на ново жилище с ипотечен кредит.
    4) получаваш 4000 лева. Към нуждите ти влизат нова кола, масажи, солариуми, фитнес, яхта и т. н.

    Предполагам, че схващаш идеята. Винаги идва един момент, в който човек приема това, което има за дадено и то не го мотивира.

  3. georgim каза:

    Никога не съм харесвал подаръците…
    Има само един случай когат смятам, че е по-добре да подариш подарък, отколкото пари и това е когато знаеш, че човекът МНОГО иска нещо а не може да си го достави (въпреки че има парите)
    В сегашния „глобален“ свят това е адски трудно и почти не вийдам начин да се постигне (ти да можеш да купиш нещо което човекът не може сам да си купи със парите които ти ще похарчиш… и освен това той много да го иска)
    Само в този случай подаръкът е по-удачен вариант.
    Виж за това, че хората трябва да се награждават „винаги“ когато го заслужават спор няма…
    Една добра практика според мен е месечния бонус за извънредни заслуги който раздават (или поне раздаваха преди години) в Нетейдж.
    Всеки месец на ежемесечното отчетно събрание шефовете обявяват как се движи фирмата, разни други важни предстоящи или минали събития, и казват на кого се пада ежемесечната награда (от Х лева).
    Наградата се дава ако някой (или някокло души) са направили нещо „извънредно“! не просто са си вършили работата а са направили нещо което е повече от нормалните им служебни задължения. Наградата може да се подели между няколко хора или да не се даде някой месец (ако няма нищо извънредно в съответния месец).
    Самата похвала (пред цялата фирма) и усещането че работат ти е оценена са доста по-силно мотивиращи от скромната сума която се получава.
    Регулярността на събитието от друга страна дава отговор на въпроса (който според мен почти всички си задаваме)… „има ли смисъл да се напъвам???“ да има смисъл защото накрая на месеца ще те поздравят и напъна ти ще получи макар и минимален финансов резултат.
    Това не отменя по-сериозните бонуси при приключване на проект или други събития.

  4. erothy каза:

    Аз лично не подкрепям напълно модела на Маслоу. Хубаво е класифицирал потребностите, но подредбата според мен у всеки е строго индивидуална. И в това няма нищо лошо. За мен парите нямат чак такова значение, но това прави ли ме по-добра от този, който се стреми да получава по-голяма заплата и именно сумата, която получи, се отразява на самочувствието и на удовлетвореността му?
    От скромния си опит съм се убедила в следната зависимост: ако левовата (респ. евровата 🙂 ) равностойност на бонуса е по-малка или равна на половината заплата – подходящо е бонуса да е „в натура“, но ако е по-голям от половината заплата (брутна) – тогава някак си е по-подходящо да е в пари. Освен това колкото по-рядко се дава бонуса – толкова повече трябва да се дава в парична сума.
    НО винаги си остава „индивидуалния“ момент.