Простотии в офиса: плюшени мечета заплашват ефективността на служителите
Държавните служби не само у нас, но и по света изпадат от време на време в еуфорията да внедряват случайно подочути практики с цел подобряване на ефективността на служителите и обслужването на клиентите. Естествено, като всяко недомислено нещо, резултатите, до които водят подобни инициативи, са трагикомични.
Една подобна история разказва Carmine Coyote в своя блог Slow Leadership. Историята се случва в Кралските данъчни служби в Англия. Там решили да подобрят ефективността на своите служители, като увеличат работната площ на бюрата. За целта на всички служители било забранено да си слагат лични вещи по бюрата, включително:
- чаши с кафе или чай
- сладкиши
- соленки, гризини и чипс
и най-важното:
- снимки на семейството и
- плюшени играчки
Може да ви се струва смешно, но както снимките на любимия човек и децата, (за което знаем от американските филми), така и плюшените мечета се оказват много важен мотивационен фактор за британските данъчни служители. Те били така депресирани от този акт на нечувана жестокост от страна на своите работодатели, че някои направо спрели да работят, а други така се демотивирали, че стоели в офиса само да отбиват номера, без да вършат съествена работа.
Работодателите осъзнали, че са прекалили с нечовешкото си отношение към плюшените мечета и взели ново, значително „по-хуманно“ решение: събрали всички плюшени мечета на служителите и ги сложили в специален стъклен шкаф. Така хем утвърдили политиката да няма ненужни неща по бюрата, хем служителите нямало да плачат повече за любимците си, тъй като имали възможност да си ги гледат през работния ден, макар и от разстояние и без да могат да ги пипат. Хем вълкът сит, хем агнето цяло, един вид.
Чета тази история, пак я чета, и се сещам за една нашенска поговорка: „Всичката Мара втасала, до плюшените мечета опряла“.
Боже, колко мъка има по този свят, Боже!
Гласувайте за тази статия в Svejo.net: [wp:svejo-net]
Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.
Плюшено мече не съм имал през последните 37 г. но една играчка – малък Йода съм си сложил под монитора и всеки път като го видя най-малкото поне е да се усмихна.
В публичния сектор според мен има две основни грешки, свързани с управлението на човешките ресурси:
1. Прекалено разтегнатата йерархия. Човек може да се загуби в нея. 1267 вида длъжности, 59065 длъжностни нива, рангове, чудесии, старши, главен, младши, асистент, заместник… Пълен абсурд! Питайте някой от „средно управленско ниво“ в администрацията какво точно прави и ако чуете нещо различно от „съдейства, координира, осъществява комуникация“, черпя със студена бира! Много вожд – малко индианец е в противовес с всички съвременни тенденции в тая област. И докато в големите корпорации вече предприемат (надявам се, де…) мерки за унищожаване на средния мениджмънт (доколкото е възможно, разбира се) и за по-плоска йерархия, то в държавната администрация и целия публичен сектор въобще, това е широко разпространено.
2. Липсата на какъвто и да било индивидуален подход. Всички се подчиняват на едни и същи правила, процедури, регламенти и приумици. Като се започне с подбора (ненужно утежнена процедура), премине се през условията на труд (колко единици имат възможност за гъвкаво работно време или дори за планиране на работата…), условията за „кариерно израстване“ (т.е. изкачване на безкрайната младши-старши-главен-ала-бала-стълбица), придружено с мижави възнаграждения за действително положени усилия и… загубих си мисълта. Както и да е. Исках да отбележа, че тук пък някой е решил, че повече работна площ = ефективност и точка, да се приложи на всички (подозрително ми напомня на нашия Ники Василев и неговите „мерки за ефективност“…). Но те хората са изолирали (да, бе) този критичен фактор (кв.см работна площ) и видиш ли са установили, че ще повишат ефективността щом разрушат последното късче индивидуалност, което притежават служителите. Аз пък може да съм по-продуктивна на по-малко площ и съответно на по-разхвърляно бюро. Може би не мога да се концентрирам ако не виждам снимката на близките същества, тези, за които се мъча да създам удобства, стандарт и… ами понякога просто билет за кино и сладолед. Може би не мога да съм спокойна ако не виждам монитора на колежката, а може и да не понасям хора в същото работно помещение. Ужас! Още малко и ще ми казват накъде да сресвам косата си, защото ако не съм „сресана надясно“, не съм ефективна. 🙂
Та извода от тази статия е… хората сами са си вкарали автогол, като са разбунили духовете и в никакъв случай не са увеличили ефективността на работа…
Винаги ми е било странно и неприемливо смесване на личен живот и служебно пространство . За за мен е страшно неприемливо на служебното място да има лични фотографии . Не отричам личната индивидуалност , но малката плюшена играчка талисман е в работният ми кът в къщи, но не бих я занесла в офиса си. Работното бюро по косвен начин е част от имиджа на човека който работи и визията която представя пред клиенти и хората с които взаимодейства на работното място. И от там и личната преценка на всеки какво внушение за себе си като професионалист показва. Всеки има личен живот и хоби занимания , но едва ли служебното бюро е най- подходящото място да показва тази част от личността си.