Петък – ден на майстора. Две истории за злополучни интервюта

Job interview

Блогът The Daily WTF, който често си сменя името (доскоро се казваше „Worse Than Failure“ – По-лошо от провал), но все се върти около акронима WTF, публикува от време на време истории за кандидатстване за работа и странни интервюта. Преди известно време попаднах на един пост, в който случките много ме впечатлиха, още повече, че самият аз също съм попадал в подобни ситуации. Реших да ги преведа за вас, защото са много показателни за стила и поведението на много HR специалисти, които провеждат интервюта за работа.

Хипотетичен въпрос (от Саймън)

Обикновено съм добър на въпросите от интервютата, но този направо ме върза на фльонга.

– Един хипотетичен въпрос – каза интервюиращият. –  Имате гневен клиент на телефона. Той твърди, че сървърът ви не работи добре и настоява някой специалист да отиде веднага на място при тях и да го поправи. Какво ще направите Вие?

– Ами, – отговарям аз – ще уговоря точен час, когато да отида при тях и да го оправя.

– Клиентът настоява да се оправи веднага.

– Добре, тогава ще си променя програмата и ще уговоря час за днес, когато…

Интервюиращият ме прекъсна:

– Клиентът Ви отговаря, че не може да се види с Вас днес.

– Тогава бих предложил да говоря с техен технически специалист, за да се опитаме да диагностицираме проблема.

– Не става – клати глава интервюиращият. – Клиентът иска Вие да отидете на място.

– Нали е зает днес? И в същото време иска да го оправим веднага? Аз мога да уговоря среща и за утре…

– Добре, добре – усмихва се интервюиращия. – Значи, пътувате вие към клиента и – мамка му! – попадате в задръстване и няма да можете да отидете на срещата навреме. Какво правим тогава?

Усетил, че съм направил добър удар, продължавам по-уверено:

– Аз ще съм тръгнал достатъчно рано, така че да не завися от задръстванията…

– Не, не – прекъсва ме пак интервюиращия – това е страхотно задръстване. Обърнала се е цистерна на пътя и Вие сте заклещен.

Въздъхнах.

– Предполагам, че ще се обадя на клиента и ще му кажа, че ще закъснея заради цистерната и ще се опитам да му кажа кога ще мога да пристигна.

– Ъхъ, ъхъ. Добре, но клиентът не е доволен и заплашва да прекрати договора си с вас. Сега какво правим?

– Вероятно ще се обадя на моя шеф и ще му разкажа ситуацията.

Интервюиращият подскочи:

– Не, не можете да се обадите на шефа си! Той е извън обхват!

– Не знам. Тогава ще кажа на клиента да се обади в офиса и да обсъди с някого ситуацията с договора?

– Аха! Но той отказва!

В този момент бях напълно изгубен и знаех, че каквото и да кажа, ще се появи ново препятствие. И тогава изтърсих:

– Ами, тогава ще му кажа да се обади на Вас, тъй като изглежда, че само Вие знаете верния отговор.

Той ме погледна втренчено и сви рамене.

– Добре – каза и си записа нещо в бележника – това е всичко. Благодаря, че дойдохте.

Както и предположих, повече не ми се обадиха. И до ден днешен се чудя какъв е бил правилния отговор на този „хипотетичен въпрос“.

***

История от бунището (от Шон)

Когато дойде датата на моето интервю, аз доверчиво последвах инструкциите на картата от Google, за да стигна в крайна сметка до входа на градското бунище. Там имаше една малка барака с един чиновник, който събираше някакви такси и един голям булдозер, който заравяше боклука в земята. А миризмата беше… неописуема. За щастие, бях си отделил достатъчно време, за да се върна до магистралата обратно и да намеря верния път.

Десет минути по-късно се озовах отново на бунището. Като се огледах по-внимателно, открих дребна офис сграда, сбутана до самата ограда на бунището. „Кой ли би наел офис в тази сграда?“ – запитах се аз.

Подкарах към сградата и се оказа, че това е търсеното от мен място. А миризмата… беше все така невероятна. Мина ми мисълта, че ако собствениците фалират, могат просто да разградят оградата на бунището и булдозера просто може просто да срине сградата и да я приобщи към бунището. Подсмихвайки се, си казах, че ще трябва доста да ме убеждават, за да дойда да работя тук.

Когато часовникът удари 13:50 влязох в сградата и казах на рецепционистката, че имам среща с г-н Кекакоркиян. Докато седях и чаках, забелязах, че офисът е обзаведен по стандартния стил за такива места, с типичните накриво окачени картини, индустриална литература и случайни награди. Имаше едно нещо, обаче, което силно се набиваше на очи: ароматизаторите тип елхичка, които бяха окачени навсякъде из помещението. Въпреки това, миризмата… си беше все така невероятна.

В един момент се появи един господин и се загледа в мен.

– Вие трябва да сте г-н Кекакоркиян – казах аз и се изправих. – Аз съм тук за интервюто в 14 часа.

Той ми хвърли студен поглед.

Вие произнесохте погрешно името ми – изръмжа той. – Това е една точка срещу Вас. Името ми е Кекалоркиян.

Той извади дебел червен маркер от джоба си и отбеляза нещо в листа си.

После ме поведе през коридора, където успях да хвърля един поглед към отдела на програмистите. Всеки се беше настанил идеално в своя си куб и кротко си пишеха нещо. Никой не се обърна да погледне към мен. Офисът беше окичен насвякъде с  ароматизатори-елхички, но това никак не помагаше срещу невероятната миризма от бунището. Накрая стигнахме до неговия офис.

На всеки въпрос, на който отговарях, г-н Кекалоркиян весело извикваше “Грешка! Още една точка!” и отбелязваше в листа си. После ми казваше верния отговор, който той е очаквал. Ако не се съгласях, още една червена чавка се появяваше в неговия лист. За щастие, интервюто свърши точно за един час, както беше уговорено.

– Ами, ще се чуем – намръщи се той. – Всъщност, най-вероятно няма. Вие се предствихте много зле. Във всеки случай, не ни звънете!

По-късно същия ден, споделих историята с приятели и доста се посмяхме. Реших, че това беше всичко. Два месеца по-късно, обаче, получавам телефонно обаждане от HR служителка на някаква фирма. Трябваше ми известно време, за да свържа името на фирмата е с „боклучавата“ фирма от бунището. Жената ми предложи постоянна работа за доста прилична заплата.

– Чакайте малко – отговорих й аз. – Вие сте предложили работата на всички, които са идвали на интервю и те са ви отказали? И аз съм последният в списъка?

Тя ми отвърна смутено “Да, така е” и въздъхна.

Любезно й отказах.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net: [wp:svejo-net]

RSS feed Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

You may also like...

4 коментара

  1. Nik каза:

    Всякакви странници има, ама този с боклука ме уби! 🙂

    То вярно, запознах се с една дама, която има къща в Суходол, и вика, в началото бе на кисело зеле ми мирише, на вкиснало и проветрявам аз прозорци отварям, а то от бунището … 😀

    За щастие, когато бях там нямаше миризма, а и както тя ми каза – напоследък поспря.

    Работната среда е от много важно значение. Вярно, работил съм и в забутан офис дето се бутахме с лакти с колегите, и в офис дето можеше тенис на маса да играем и колело да караме /и да, колело карахме в кръг между 2 колони – ех спомениии/ и определено не бих почнал работа никога вече в някаква дупка, само и само защото шефа е решил да спести някой лев.

  2. Майк Рам каза:

    С риск да прозвуча банално, бих казал, че… размерът няма значение 🙂
    Важното е офисът да бъде удобен и да предразполага към работа. Защото може и да е голям, но ако не се чувстваш комфортно и спокойно, няма да останеш там задълго.

  3. За първото интервю не съм несъгласен с подхода на наемащия. Факт е, че с някои клиенти просто не можеш да се разбереш и в някакъв момент трябва да ги разкараш.

    Зависи колко е важен клиента, разбира се, но със сигурност избухването срещу колегите, каквато е крайната реакция на кандидата, не е правилен подход. Интервюиращият не прави нищо лошо като описва тази безизходна ситуация. Дори да напсуваш клиента грубо могат да пратят после някое енергично момиченце да го зарибява наново, но с развалената работна среда не е толкова лесно.

  4. Жеко каза:

    По казус #1:
    За мене правилния отговор от самото начало е не да му предлага варианти, а да попита клиента: „По договор следва да направим това и това. Вие обаче сте важен клиент за нас. Какво решение на вашия проблем бихте счели за приемливо?“