За съжаление, ако имате „отровен шеф“, Сет не дава съвет какво да правим. Аз също не мога да ви дам такъв. В моя професионален стаж съм попадал на шеф, който може да се нарече „отровен“, само веднъж и той наистина беше неприятен човек. Хората не се радваха да общуват с него. Повечето служители идваха и си отиваха за период от 6 до 12 месеца. Тогава (а и сега) имаше голямо текучество във фирмата. Аз не можах да намеря начин да общувам с него, така че без да правя изключение от масовата практика, напуснах след 7 месеца престой там.

Една лична история с отровни колеги

По темата за отровните колеги, обаче, имам един друг пример, който може да ви бъде интересен. Това беше много отдавна – аз бях млад и много амбициозен, а той беше малко по-старши от мене и се чувстваше като мой личен шеф.

Започнах работа във фирмата с технология, която познавах добре и обичах. Сблъсках се с много предизвикателства – предимно технически – и нямах търпение да заровя в тях и да ги преборя. В резултат на моя ентусиазъм успях да ускоря работния ритъм и увлякох колегите си в процеса на измисляне на по-добри начини на работа. Един пример: ние бяхме фирма с около 30 офиса в цялата страна и бизнесът ни се променяше доста динамично. Това налагаше често да променяме нашите приложения и да ги инсталираме на всички компютри във фирмата. Правехме „национално турне“ (т.е. командировки по всички офиси в страната) по 4 пъти в годината. По време на това „турне“ инсталирахме новите версии на нашите програми, обменяхме данни и т. н. Това беше много неефективно и скъпо удоволствие за фирмата.

Аз бях този, който създаде нова, по-ефективна структура на нашите приложения, както и механизъм за автоматизирана инсталация. Това беше в епохата, когато нямаше още високоскоростен Интернет и използвахме дискети за обмен на информацията. Изпращахме програмните файлове по офисите в страната и събирахме обратно копия от техните локани бази от данни. Моят подход ни даде възможност да бъдем по-гъвкави и ефективни, спести много време на програмния екип и много пари на фирмата.

Зараждането на конфликта и решението

В същото време, този мой колега започна да ревнува от моите постижения. Искаше той да бъде двигателя, който да води компанията напред, но не можеше да предложи добри идеи. Накрая се настрои открито срещу мен, критикувайки всичките ми идеи, в търсене на дефекти там, където ги няма. Когато аз предложех нещо, той го отхвърляше и веднага предлагаше нещо друго. Понякога то беше очевидно тъпо, но за сметка на това – негово. Конкуренцията помежду ни в един момент надхвърли границите на нормалните колегиални взаимоотношения и се превърна в чиста омраза. Той казваше: „Ще правиш нещата така, както аз ти кажа, защото съм ти шеф! Ако не работиш по моя начин, ще направя така, че да те уволнят!“. Аз пък му отговарях: „Да, ама моят начин е по-добър от твоя! И аз съм по-умен от тебе!“

Очевидно това не беше правилния начин, по който нашите взаимоотношения трябваше да се развиват. Започнах да се чудя как хем да се справя с него, хем да си запазя работата. Следвайки съвета на моята духовна учителка по онова време, реших да сменя подхода си към него. Започнах да се съгласявам с всичко, което той предложи, като в същото време го принуждавах да поеме пълната отговорност за решенията си.

Резултатът

Неговият проблем беше, че искаше да се изявява като мой шеф, но се страхуваше да защитава идеите си пред целия екип. Искаше да бъде „сив кардинал“ – да управлява света скрит зад завеса. Аз го накарах да излезе на светло. Когато ме караше да направя нещо, аз му казвах, че не знам как и че той трябва да ме научи. Когато се появеше проблем, аз се обръщах към него да го реши, защото беше по-умен. Когато измисляше някакво решение, аз го подтиквах да го сподели и защити пред всички. В един момент на главата му се струпаха толкова много отговорности и задачи, толкова много неща, за които да мисли и да се грижи, че в крайна сметка се предаде. Не че стана по-малко отровен – не, пак продължаваше да ми завижда, – но поне ме остави да правя повечето неща по моя си начин. А това се възприе добре и от останалите колеги.

Мисля, че той беше точно от хората енергийни вампири. Човек, който живее изсмуквайки духовната енергия на другите. Човек, който изпитва удоволствие, даже когато го мразят. След общуване с такива хора, човек се чувства слаб и уморен, сякаш наистина е бил изстискан и изцеден.

Опитвахме се да справяме един с друг още известно време и аз определено мисля, че моят нов подход даде резултат. В един момент, обаче, фирмата изпадна във финансови затруднения и аз напуснах в търсене на по-добри възможности. Странното е, че и той напусна само два месеца след мен, въпреки че беше акционер в компанията и имаше сериозни амбиции да се издига по корпоративната стълбица. Вярвам, че след като аз съм напуснал, е загубил източника си на духовна енергия. Затова е напуснал и той, за да го търси някъде другаде.

Това беше моята история. Би ми било интересно да узная дали и вие сте имали такива случки с „отровни колеги“ и ако сте имали – как сте се справяли?

The post Отровните колеги appeared first on Нова работа.