За съжаление, ако имате „отровен шеф“, Сет не дава съвет какво да правим. Аз също не мога да ви дам такъв. В моя професионален стаж съм попадал на шеф, който може да се нарече „отровен“, само веднъж и той наистина беше неприятен човек. Хората не се радваха да общуват с него. Повечето служители идваха и си отиваха за период от 6 до 12 месеца. Тогава (а и сега) имаше голямо текучество във фирмата. Аз не можах да намеря начин да общувам с него, така че без да правя изключение от масовата практика, напуснах след 7 месеца престой там.

Една лична история с отровни колеги

По темата за отровните колеги, обаче, имам един друг пример, който може да ви бъде интересен. Това беше много отдавна – аз бях млад и много амбициозен, а той беше малко по-старши от мене и се чувстваше като мой личен шеф.

Започнах работа във фирмата с технология, която познавах добре и обичах. Сблъсках се с много предизвикателства – предимно технически – и нямах търпение да заровя в тях и да ги преборя. В резултат на моя ентусиазъм успях да ускоря работния ритъм и увлякох колегите си в процеса на измисляне на по-добри начини на работа. Един пример: ние бяхме фирма с около 30 офиса в цялата страна и бизнесът ни се променяше доста динамично. Това налагаше често да променяме нашите приложения и да ги инсталираме на всички компютри във фирмата. Правехме „национално турне“ (т.е. командировки по всички офиси в страната) по 4 пъти в годината. По време на това „турне“ инсталирахме новите версии на нашите програми, обменяхме данни и т. н. Това беше много неефективно и скъпо удоволствие за фирмата.

Аз бях този, който създаде нова, по-ефективна структура на нашите приложения, както и механизъм за автоматизирана инсталация. Това беше в епохата, когато нямаше още високоскоростен Интернет и използвахме дискети за обмен на информацията. Изпращахме програмните файлове по офисите в страната и събирахме обратно копия от техните локани бази от данни. Моят подход ни даде възможност да бъдем по-гъвкави и ефективни, спести много време на програмния екип и много пари на фирмата.

Зараждането на конфликта и решението

В същото време, този мой колега започна да ревнува от моите постижения. Искаше той да бъде двигателя, който да води компанията напред, но не можеше да предложи добри идеи. Накрая се настрои открито срещу мен, критикувайки всичките ми идеи, в търсене на дефекти там, където ги няма. Когато аз предложех нещо, той го отхвърляше и веднага предлагаше нещо друго. Понякога то беше очевидно тъпо, но за сметка на това – негово. Конкуренцията помежду ни в един момент надхвърли границите на нормалните колегиални взаимоотношения и се превърна в чиста омраза. Той казваше: „Ще правиш нещата така, както аз ти кажа, защото съм ти шеф! Ако не работиш по моя начин, ще направя така, че да те уволнят!“. Аз пък му отговарях: „Да, ама моят начин е по-добър от твоя! И аз съм по-умен от тебе!“

Очевидно това не беше правилния начин, по който нашите взаимоотношения трябваше да се развиват. Започнах да се чудя как хем да се справя с него, хем да си запазя работата. Следвайки съвета на моята духовна учителка по онова време, реших да сменя подхода си към него. Започнах да се съгласявам с всичко, което той предложи, като в същото време го принуждавах да поеме пълната отговорност за решенията си.

Резултатът

Неговият проблем беше, че искаше да се изявява като мой шеф, но се страхуваше да защитава идеите си пред целия екип. Искаше да бъде „сив кардинал“ – да управлява света скрит зад завеса. Аз го накарах да излезе на светло. Когато ме караше да направя нещо, аз му казвах, че не знам как и че той трябва да ме научи. Когато се появеше проблем, аз се обръщах към него да го реши, защото беше по-умен. Когато измисляше някакво решение, аз го подтиквах да го сподели и защити пред всички. В един момент на главата му се струпаха толкова много отговорности и задачи, толкова много неща, за които да мисли и да се грижи, че в крайна сметка се предаде. Не че стана по-малко отровен – не, пак продължаваше да ми завижда, – но поне ме остави да правя повечето неща по моя си начин. А това се възприе добре и от останалите колеги.

Мисля, че той беше точно от хората енергийни вампири. Човек, който живее изсмуквайки духовната енергия на другите. Човек, който изпитва удоволствие, даже когато го мразят. След общуване с такива хора, човек се чувства слаб и уморен, сякаш наистина е бил изстискан и изцеден.

Опитвахме се да справяме един с друг още известно време и аз определено мисля, че моят нов подход даде резултат. В един момент, обаче, фирмата изпадна във финансови затруднения и аз напуснах в търсене на по-добри възможности. Странното е, че и той напусна само два месеца след мен, въпреки че беше акционер в компанията и имаше сериозни амбиции да се издига по корпоративната стълбица. Вярвам, че след като аз съм напуснал, е загубил източника си на духовна енергия. Затова е напуснал и той, за да го търси някъде другаде.

Това беше моята история. Би ми било интересно да узная дали и вие сте имали такива случки с „отровни колеги“ и ако сте имали – как сте се справяли?

The post Отровните колеги appeared first on Нова работа.

Не знам дали това е въпрос на култура или възпитание, но когато за първи път се сблъсках с подобно поведение, бях шокиран. Преди това бях работил в някои малки софтуерни фирми и това беше първата ми среща с „корпоративната култура“. По онова време, фирмата, в която попаднах, се славеше като най-голямата софтуерна фирма в България. Беше формално американска собственост и се рекламираше като първата фирма, работеща „по американски“. Моята случка беше доста обикновена: бях програмист и имах един технически проблем, който не можех да реша сам, а и в интернет не можах да намеря полезна информация. Имах нужда от помощ и се обърнах към един от по-старшите колеги, известен като „голям експерт“. Той ми отговори така: „Моята работа е много важна, а твоята не е. Така че не мога да си губя времето да се занимавам с твоите проблеми.“

Никога преди това не бях срещал подобно отношение и бях направо шашардисан. По-късно, в същата фирма, а и на други места видях много подобни примери и започнах да разбирам, че това е част от т. нар. „корпоративна култура“. Преди това не бях виждал хора да работят със слушалки на ушите, например, а сега ги виждам навсякъде. Разбрах, че хората, заети с интелектуална дейност (като програмистите например) имат нужда от усамотение и концентрация. Разбрах, че не трябва да бъдат прекъсвани често, защото техният мисловен процес не може лесно да бъде възстановен и всяко разсейване им отнема доста време след това, за да се концентрират обратно. Обаче все още не мога да разбера какъв задник трябва да си, за да не искаш да помогнеш на колегата си?

Сега работя в друга фирма и съм мениджър, но си имам и мой шеф – американец. (Това е доста условно казано, защото е първо поколение емигрант, но пък притежава зелена карта!) Той е пряк началник на четирима мениджъри като мене и много често не само не ми отговаря на имейлите, ами понякога даже не ги и чете, обяснявайки, че е толкова зает с работа, че не му остава време за това. Продължавам да недоумявам: ако си мениджър и нямаш време да менажираш собствените си (четирима!) преки подчинени, защото си претоварен с работа, що за работа ще да е това?

Ще се радвам да разбера и вашето мнение по тази тема.

The post Как да накараш колегите да те намразят appeared first on Нова работа.

Има хора, които те карат да се чувстваш изцеден след разговор с тях. Някои са открито неприятни, други – не чак толкова. Тодор Христов от Нова Визия е дал много добри примери тук – кавгаджии, злобари или просто цинични заядливци. В началото на разговора с тях не усещаш негативно настроение, но в края задължително се чувстваш слаб, безсилен, а нерядко изпитваш и силно главоболие. Обзема те потиснатост, безсилие и понякога дори отчаяние. Това са „енергийните вампири“. Езотериците ги наричат така, защото те буквално изсмукват твоите жизнени сили, за да се хранят с тях.

Такива хора се срещат често. Вярвам, че всеки е срещал такива хора и е страдал от общуването си с тях. Както казват старите хора, всяко стадо си има мърша. Аз бих могъл да назова примери почти във всяка фирма, в която съм работил. За съжаление, дори един такъв човек е способен да отрови живота на много и да разруши духа на колегиалност и разбирателство в офиса.

Как да се отнасяме с енергийните вампири?

Повечето хора твърдят, че най-добрият подход към тях, е да ги игнорираш. Аз също съм го практикувал като решение и съм видял, че дава резултат. Това е като да поставиш мисловен щит между себе си и него. Така се предпазиш от духовните посегателства на енергийния вампир. Въпреки това се замислям: дали все пак няма начин да се преборим с тях? Имам предвид да ги променим и да ги превърнем в нормални хора. (Класическите анти-вампирски методи със забиването на дървен кол в сърцето, застрелване със сребърен куршум или отрязване на главата също вършат работа по принцип, но все пак целта не е да ги избиваме.)

В крайна сметка, те са по своему нещастни. Вероятно страдат от психически проблеми и избиват комплексите си по този начин. Дали няма някакъв простичък подход, който да прилагаме в ежедневното си общуване с тях, за да направим живота си по-лесен?

Как мислите вие?

The post Енергийните вампири appeared first on Нова работа.