Преследван / Pursued
Преди малко гледах един много забавен филм – Pursued (Преследван) с Christian Slater в ролята на вманиачен рекрутър (headhunter, ловец на глави) – човек, който не се спира пред нищо, докато не убеди набелязания от него специалист да приеме новата работа, която му предлагат.
Героят на Слейтър – Винсънт Палмър – никога не приема „не“ за отговор и дори убива близките хора на избраните специалисти, само и само да ги принуди да подпишат договора с новия работодател. Главният герой във филма пък беше толкова предан на фирмата си, че се запъна и от това произлезе ефектен екшън. В един момент възложителят на поръчката – новият работодател се отказа от офертата пред вида на пораженията и труповете, които се бяха натрупали от дейността на Палмър, но вече нямаше кой да го спре.
Естествено, в края на филма се оказа, че човекът е психопат и трябваше да го убият, за да завърши с хепи енд, но не това е важното. Запитах се дали наистина е възможно някой работодател толкова много да цени един специалист, че да назначи специални ловци на глави, да отдели месеци време и колосален бюджет, само и само да убеди набелязания човек да се присъедини към неговата фирма. Да не говорим за престъпване на закона.
Гледайки филма с очите на българин, който е виждал стотици примери на надменно и презрително отношение на мениджмънта към служителите на фирмата, на поругаване на личното достойнство и сблъсквайки се с масовото убеждение, че всички служители за лесно заменими, този филм ми изглеждаше смешен и фантастичен.
Колко са професионалистите у нас, които са си създали обществен имидж на класни специалисти, които наистина биха могли с таланта си да измъкнат една фирма от калта и да я направят отново просперираща? И колко са бизнесмените, които вярват, че успеха на тяхната компания зависи от способностите и мотивацията на служителите им, и са готови да похарчат много пари, за да ги приобщят към своя екип? Излишно е да питам колко са онези лоялни служители, които не биха се полакомили да напуснат фирмата, в която са отдали значителна част от своята енергия, за по-голяма заплата.
Сигурно се броят на пръсти. И едните, и другите, и третите.
Вие можете ли да дадете примери за случаи на изключително ценни специалисти, които някой работодател да е искал на всяка цена да вземе в своята компания? Или пък обратното – кадърни професионалисти, които са останали неоценени и неизползвани, което е докарало компанията до криза?
Ще се радвам да споделите вашето мнение.
Гласувайте за тази статия в Svejo.net: [wp:svejo-net]
Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS feed или по имейл.
Интересен филм, трябва да го гледам 🙂
Не ми звучи чак толкова невъзможно… Когато говорим за такъв човек, то той не може сам да направи нещо толкова голямо, че да си заслужава подобни действия по убеждаване.
Когато, обаче, човека е лидер, умее да увлича хората покрай себе си, в същото време умее да създава продукти, които се търсят и буквално променят света, той може да направи невероятни неща.
Примерът, който ми изниква в главата е Стив Джобс – създаде Епъл, създаде Пиксар, отново пое Епъл в лош момент и я издигна до висините, в които е в момента.
Много бих искал да имаме подходящи примери и от бълграската действителност…
Примерът със Стив Джобс сякаш не е много подходящ. Той е предприемач и визионер, а тук говорим за наемни работници, което прави филма по-нереалистичен.
Но съм съгласен с теб, че такива примери сякаш няма по нашите земи, а би било чудесно да има поне няколко, за да ни водят.
Здравейте,
Дълго време практикувам дейността на хедхънтър (последната година по-малко) и нещата не са като на филма, разбира се :))
Замислих се за пример, в който работодателят много да е искал определен човек и не се сетих за такъв честно казано. Имало е случаи, в които ние да „преследваме“ даден човек дълго време преди той/тя да обмисли предложението, но това по-скоро е било наша инициатива.
Вижте, за съжаление, обратният случай е по-често срещан. За съжаление в практиката съм се натъквала на примери за невероятно добри кадри, които са били принуждавани да напускат за удобството на някой друг.
Елена, благодаря за коментара!
Тук има два фактора, които трябва да отчетем. Първо, филмът е художествена измислица и не е длъжен да отговаря на реалността. Второ, в Щатите може би наистина има работодатели, които оценяват служителите си като златна мина, тоест основния източник на печалба в бизнеса, докато у нас служителите се считат за бреме. У нас хората се смятат за взаимозаменяеми и затова никой не си прави труда да издирва най-добрите и да ги преследва.
Кой е прав? Мисля, че икономическите показатели го показват недвусмислено.
Майк, и аз мисля, че икономическите показатели са красноречиви 🙂
За мен е мистерия как може хора, които докарват на бизнеса печалба, да не се оценяват…
Сещам се за един мой познат, който замина за Шотландия. Той ми сподели, че ние в България не умеем да се рекламираме и не умеем да си искаме това, което ни се полага. Мисля, че има резон в това. Вие какво мислите?
Ние имаме една поговорка, която аз смятам за вредна, но красноречиво доказва тезата на Вашия познат: „Скромността краси човека“. Докато се правим на скромни, ще бъдем и бедни.